малките антрацитно бляскави гарджета

разперват все още неукрепналите крилца;

нетърпеливо се бутат

едно друго

върху пуха, примесен с прахта,

отскубнати в мен

от сърцето ми

кълват се взаимно,

до кръв,

след като обраха

и последните трохици съмнения;

и се готвят

да хвръкнат, сами,

разпилявайки по небето

всички следи,

докато храня вятъра им

с плътта си,

за да летят,

до избледняване,

все нагоре,

до пълна победа.

Въпреки егото.

Знам, ще се върнат.

Стоплени антрацитно.

Ще застроят

някога,

някъде

в мен -

без стръкче трева или слама -

пак гнездо,

вместо огнище.